Спомняш ли си, когато беше малко дете и може би плачеше, защото беше изгубил нещо, което обичаш – може би играчка, може би нещо друго? И не знаеше как да се справиш с това чувство, което изглеждаше безкрайно, тази тъга, това неприятно изгарящо усещане вътре в теб.
Какво ти казаха тогава големите? Може би ти купиха нова играчка, за да се развеселиш, дадоха ти заместител, опитаха се да те разсеят или ти казаха да си силен и да не се държиш като малко дете, че порасналите не плачат?

А казаха ли ти някога, че е наред да чувстваш? Че можеш да си позволиш да усетиш това чувство, дори и да е неприятно. Че можеш да си поплачеш и да се потопиш в преживяването, каквото и да е то в момента?

Какво се случва, когато не си позволяваме да изпитаме чувствата, които са тук?


Ние ги подтискаме. Скриваме ги някъде дълбоко в нас и си представяме, че не съществуват. И така създаваме един резерв от неосъзнатост, който след време дори не подозираме, че носим, но който има голям ефект върху нашия живот напълно неподозиран.

Когато потулиш чувствата те не изчезват съвсем. Всяко едно непреработено и подтиснато чувство взима от нашата жизнена енергия, дори понякога започва да се отразява в тялото ни като болежки или симптоми и се появява в живота ни като ситуации и хора. И понякога живота ни изглежда безсмислен, празен, не изпитваме истинска радост и удовлетворение. Щастието започва да изглежда като мит.


Древните духовни учения казват, че нашата същност тук и сега е любов, мир и необятна радост. Но защо тогава толкова рядко ги преживяваме? Ако са тук и сега защо не ги виждаме? Защо не виждаме светлината?


Какво значи да си тук и сега?

Истината е, че за да си тук в момента е неизбежно да чувстваш.
Ако искаш да откриеш радостта на битието трябва да минеш и през болката и страха, които са неизбежно преживяване.
Но какво се случва всъщност? Ние се опитваме да избягаме от чувствата, търсейки всевъзможни развлечения и начини за разсейване – от телевизия, филми, срещи през храна, преяждане, алкохол и други вещества. И този механизъм е станал толкова неосъзнат, че може би дори си мислим, че нямаме чувства.
Но ако спрем и се опитаме да погледнем по-дълбоко в себе си ще се изправим пред голяма съпротива – мисли, неудобство, неспокойствие и силно желание да станем и да правим нещо по-интересно.

Всичко това е отбягване. Защото, когато си в момента, когато си тук и сега всички тези чувства, които си избягвал ще излязат на повърхността. И тази лавина от мисли и импулси да тръгнеш на някъде, когато седнеш и се опиташ да притихнеш в себе си е нищо повече от стария навик да търсиш начин да избягаш – да избягаш от чувството, да избягаш от себе си, да избягаш от това, което е в момента.

Но това бягство е на висока цена. То ни кара да живеем на самата повърхност на живота и на преживяването, а там няма тази дълбока радост и удовлетвореност, за която учители от преди хиляди години разказват.

Нашата същност е като необятен океан, а ние живеем само на повърхността на вълните, където всичко бошува и изглежда плитко и неудовлетворяващо. А в дълбочината се крият истински богатства и съкровища.


Бях чула една интересна история за двама приятели. Единият пътувал много, а другият имал семейство – жена и дете. Един ден те се срещнали и приятелят със семейството разказал на другия:
„Искам да ти кажа една тайна. Аз имам голямо богатство, но не искам да казвам на жена ми, защото тя ще го прахоса. Ще кажа само на теб къде съм го скрил, ако нещо се случи с мен трябва поне ти да знаеш за него.”

Минали години. Пътуващият приятел бил далече в неизвестни страни. Когато се върнал след много време отново в града видял жената и детето на приятеля си да просят на улицата голи и боси.
Той ги питал какво се е случило, а жената разказала, че мъжът й починал и те останали без нищо, сега трябва да просят за залък хляб.

Тогава той разказал историята за богатството и жената засияла. Отишли и го изкопали от мястото, където било заровено и сега тя и детето й станали едни от най-богатите хора в града.

През цялото това време тя е била богата, но не е знаела. И затова е просела и се е молела за залък хляб, незнаейки, че има толкова пари, колкото да купи целия град.

Така и хората – неподозират какво се крие в тях, докато живеят на повърхността в механизмите на развлечение и бягане от себе си, търсейки удоволствия и повърхностни преживявания, те не стигат до истинското удовлетворение, което се крие в сърцата им.

Как да ги открием?


Трява да се изправим първо пред чувствата си. Да разберем, че не може да се пазарим, да искаме само да ни е приятно. Да израстнеш значи да имаш куража и смелостта да видиш това, което е в момента. Да дадеш пространство на чувството, да му позволиш да бъде, да му се отдадеш. И когато му се отдадеш ти започваш да пропадаш все по-дълбоко и по-дълбоко в това, което е тук и сега. И така в един момент пропадаш под слоя от неосъзнатостта и се озоваваш в празнотата и дълбочината на момента, под повърхността на мислите, усещанията и чувствата.
Откриваш, че зад преживяванията има океан от мир и необятна осъзнатост.

Когато не бягаш от залъгалка към залъгалка на повърността на сетивата ти откриваш богатството на тишината.

Всяко едно преживяване е възможност да израстнем и да отидем по-дълбоко. И когато имаме благодарност и ценим това, което ни е дадено – и сладкото и горчивото, ние откриваме нови хоризонти в себе си и израстваме от механизмите на неосъзнатостта. И тогава разбираме какво са имали предвид мъдреците и учителите, когато са казвали, че царството на Бога се крие вътре в нас.